Дамите на Мисалонги

  — Как е истинското ти име?

      Реакцията й бе съвършено неочаквана; тя почервеня, намести се в креслото и стисна устни.

      — Не може ли просто да ме наричаш Миси? Винаги съм искала да бъда наричана така, честна дума.

      — Рано или късно истинското ти име ще излезе на бял свят. — Той се ухили. — Хайде, не го крий. Едва ли е чак толкова лошо!

      — Мисалонги.

      Той избухна в смях.

      — Ти се майтапиш с мен!

      — Бих искала да е така.

      — Същото като на къщата?

      — Съвършено. Баща ми е смятал, че това е най-хубавата дума на света, а освен това ненавиждал обичая на Хърлингфордови всичко да се нарича с латински имена. Мама искала да ме нарече Камила, но той настоял на Мисалонги.

      — Бедното изгубено кученце!

      Този път краката й се подчиниха без никакви проблеми, докато се изкачваше по стълбите на Мисалонги; тя потропа на вратата, сякаш бе непозната в този дом.

      На прага застана Друсила и огледа собствената си дъщеря, сякаш наистина беше непозната. Но без съмнение беше съвсем добре. Изглеждаше дори по-добре от всякога.

      — Знам какво си правила, докато те нямаше, моето момиче — каза тя, обърна се и пое към кухнята. — Бих предпочела да ме беше уведомила за намеренията си, пък дори и чрез писмо, но сега вече предполагам е късно да се плаче за счупената стомна. При нас ли ще останеш?

      — Не.

      Отнякъде докуца Октавия и получи нежни целувки по двете бузи от лъчезарната Миси.

      — Всичко наред ли е с теб? — попита тя, като я стискаше трескаво за рамото.

      — Разбира се, че е наред! — прекъсна я Друсила. — Погледни я внимателно, за Бога!

      Миси дари майка си с любеща усмивка; колко странно, че едва сега когато връзката й с Мисалонги бе прекъсната, тя за пръв път почувства колко е привързана към Друсила.

      — Благодаря ти за всичко, мамо — каза тя. — И най-вече за доверието, което ми оказа, и за това, че вярваш в онова, което правя.

      — Ако сега, когато наближаваш тридесет и четири Миси, още не знаеш какво вършиш, то всяка надежда би била изгубена. Време е да опиташ да се справиш живота, както ти намериш за добре и, кой знае — може би най-сетне ще ти потръгне?

      — Вярно. Това, което сега ми казваш, напълно се различава от опитите ти да ме поучаваш какви книги трябва да чета и как да се обличам.

      — Мисля, че го правех достатъчно деликатно.

      — Така си мислела.

      — Получи положението, което заслужаваш, Миси.

      — Щом мислиш така, мамо, не смяташ ли, че най-сетне е дошло време всички онеправдани жени от рода Хърлингфорд да се съюзят и направят нещо срещу несправедливото положение, в което са поставени?

      — Повярвай ми, Миси, мисля за това, от момента, в който ни разказа за лъжите на Били. Говорих по този въпрос с Юлия и Корнелия. Няма закон, който да принуждава един мъж или една жена да разделят своята собственост по равно между дъщерите и синовете си. Ето защо в рода Хърлингфорд открай време жените винаги са получавали най-малко, нерядко са били оставяни дори без покрив над главата си! Същото, мисля си, важи и за нас.....