Химни за мистерията на неизразимото

Иван Симеонов е автор на книгите:
"Орфей, Евридика и любовта" и "Втора легенда за великия инквизитор" - драматични поеми.  "Любовта на Саломе" - драма. "Завръщането на блудния син" - новела. "Сезони на един живот", "Моят Христос", "Видения в светлината", "В светлината на последното Слънце", "В търсене ва Бога", "Химни за мистерията на неизразимото" - поезия. "Мистерия на битието" - есета.
 

Пътищата на душите ни

Запленен съм суеверно от мистерията свързваща ме

с живото мълчание на неведомите светове,

с различните образи на Земята, с душата ѝ,

с неизразимия самотен мой Аз, с който

въздесъщият Бог присъства в мен.

Рожби на звездите сме, но в пътищата на

тази Земя трябва да познаем себе си.

Сияйни слънца, хладни луни, смълчани съзвездия и

небесни духове са ни сътворили в кръговрата на

вечно движение – насочват душите ни към Земята,

когато се раждаме и към духовните селения когато умрем.

В два свята е пътят на човека и в този път бродим в себе си

с неясна тъга по загубеното Слово на Космоса,

не успели да примирим плътта с духа.

Душата е целта на човешките ни пътища – тя е

възела от вечност и преходност, който не успяхме да

развържем, за да разберем безсмъртната си сърцевина.

Не осъзнахме, че е нужна свобода и обич в сърцето и

възкръснала воля на духа, за да оставим следите на душата си

по пътищата на тази избрана от Бога земя – следи легенди

на самотния ни Аз отзвучали във Вечността,

вписани във вселенската Книга на Живота.

Останали без взор за Светлината,

неосъзнали Чудото на Разпятието,

станахме пленници на лабиринт от пътища, в който

се разломява съзнанието ни за това, което не сме.

Принадлежим им без да ги познаваме и в безнадеждност

чакаме те да разбулят мистерията на човешкия ни жребий.

Не знаем, че сме същества, сътворени от

Същност като тази на светлината.

Ако някой ден паднем на пътя и няма протегната ръка,

и почувстваме въплъщението си като обреченост,

нека не се отчайваме – земните ни пътища са сънища

предопределени от звездите да бъдат наша участ.

В незнайните им предели и хоризонти

ще извървим пътя към безсмъртието си,

като свободни самотни създания, обречени на

смърт и възкресение в битието си на този свят.


Химн за двете реалности

Загадъчна реалност е Природата.

Вълнуват ни – обещаващата слънчева утрин,

уханието на розовия храст, на люляка и дивото цвете,

успокояващото безмълвие на зелената гора и

полета на изплашеното врабче в прегръдката на Синевата.

Сякаш сме прекрачили прага на световете на

Несътворената Светлина, създала Слънцата,

Звездите и приютилата ни Природа.

Колко щедро Създателят е пръснал във Вселената

красотата на Любовта Си, за да прозрат душите ни

смисъла на видимото. Какво озарение

да видиш Небето в плътта на цветето и в това

видение да се довериш на радостта, че живееш,

че си се докоснал до Всемира, стаен в своя видима изява.

И да почувстваш как Невидимото в реалността на

Природата е развълнувало сърцето ти, и то,

събудено от това просветление е познало

реалността на нежността си към всичко сътворено,

защото е видяло, че Бог е тук, че е с нас,

защото е осъзнало, че в двете реалности,

разкриващи се една в друга е Тайнството на

вечната Единност на човешкото с божественото.